С Димитър Бербатов си говорим за футбол... Неизбежно минаваме към темата за Стилиян и Мартин. За двамата Петрови, вечна част от “семейството” на Бербатов. Докато попитам Митко дали в лицето на Стенли вижда бъдещето на българския футбол, дали заедно с Марто - така наречените “трите коня”, след време няма да се хванат да теглят “каляската”, но с позиции извън терена, изведнъж Митко замлъква... Търси нещо... “Всъщност всичко, което имам да казвам за тях, съм го написал тук...”
Пред погледа ми е нещо уникално - писмо, написано лично от Димитър Бербатов към Стилиян и Мартин... Нещо много лично и много истинско. Написано с една-единствена водеща сила - простата думичка “благодаря”...
Мъжете разкриват емоции и казват искрено благодаря трудно. Звездите - още по-трудно. Рядко се сещат, може би от забързаното ежедневие и свръхважните задачи и ангажименти.
Представяме ви (не)обикновения голям човек Димитър Бербатов, вдъхновен от порива на силното желание да напише това специално “благодаря” на своите приятели и “по-големи братя”. Озаглавил го е “Закъснялото писмо...”. Представяме ви го ексклузивно в “24 часа” - по начина, по който го е написал Бербатов. Приятно четене. Особено на Стилиян и Мартин...
Закъснялото писмо...
Има моменти в живота на човек, когато усеща, че е пропуснал нещо важно. Когато е пропуснал да каже нещо важно. Когато е трябвало да реагира, но не го е направил. Точно такова чувство ме обзе, когато гледах последното шоу на Дейвид Летърман.
За тези, които не знаят, Дейвид Летърман е водещ на The Late Show (“Късното шоу”) - едночасово американско комедийно и токшоу, което се излъчва по CBS. Един от най-гледаните и най-обичани телевизионни водещи се оттегли от екран след 33 години и 6024 епизода. Тъжно, колкото и да го направи със стил и много хумор - както обикновено. Но не това ме впечатли и накара да пиша сега. Всеки, който гледа такъв тип предавания, е запознат, че в този бизнес конкуренцията е нечовешка. Летърман имаше такава в лицето на Джей Лено - големия му конкурент, както и в лицето на младата генерация: Jimmy Kimmel, Jimmy Fallon, Stephen Colbert, Conan O'Brien. Всички те водят почти еднакви предавания, които се излъчват в различни телевизии почти по едно и също време. През седмицата, в която Летърман щеше да води последното си шоу, всеки от изброените отдели време в собственото си шоу да каже какво мисли за този факт. Някои преместиха своето шоу в друг час, за да не съвпада с шоуто на Летърман и да могат и техните зрители да гледат последния епизод. Тези пък, които не го преместиха, по време на своето шоу призоваваха зрителите да превключват на CBS. Трети написаха текст по темата. Всеки намери начин да сподели своите впечатления, да разкаже своята история, преживяна с Летърман, почти всеки, ако не и всички споделиха, че са гледали това шоу още от тийнейджъри и са мечтали един ден да бъдат като него. И как той по един или друг начин им е помогнал или просто ги е вдъхновил да успеят. Накратко: тези хора, с които Летърман се е конкурирал толкова време, му отдадоха заслуженото и му засвидетелстваха уважение - респект към един от най-големите сред тях. Това ме впечатли.
И ме накара да се замисля. Колко често ние в България правим или сме правили подобно нещо? Да засвидетелстваме уважение към заслужилите. В повечето случаи - когато някой си отиде от този свят... Отнася се до всички сфери, но за мен е естествено да пренеса това сравнение във футбола. Колко често ние професионалните футболисти, особено в България, изразяваме респект към заслужилите колеги, казваме благодаря... Хората, които отразяват футбола, намират ли време и желание за подобни отношения? Хората, които гледат футбол, намират ли време да кажат благодаря и да покажат уважение към тези, които ги радват или вдъхновяват? Среща се, разбира се. Но е рядко явление. Ще ми се да е по-често.
Когато гледах шоуто на Летърман, нещо ме прониза. Аз съм в тази категория също... На НЕсетилия се да покаже уважение и да каже благодаря на скъпи за мен хора, които се оттеглиха от футбола.
Прииска ми се да се извиня и да напиша тези редове, което трябваше да сторя по-рано. Да кажа “Благодаря!” на двама души... Хора, с които играх рамо до рамо толкова време, с които водихме битки на терена - и заедно, и един срещу друг, с които се конкурирахме професионално през годините. Хора, които по различни причини спряха да играят футбол, преди да е дошло времето им.
Когато бях на 18, Димитър Пенев ме извика в първия отбор за приятелска среща на ЦСКА в Гърция.
Не можах да мигна от
вълнение! Аз, щях да
участвам в мач на ЦСКА!
Мислех, че ще припадна
от притеснение
Когато на тръгване се качих в рейса, седнах на първата свободна седалка и се снижих така, че никой да не ме вижда. Не познавах никого. Не говорех с никого. Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и ти ме попита как съм. Каза ми “Здрасти”. Да не се притеснявам, ако ми трябва нещо да кажа. Само ти от целия рейс.
Сигурно си го забравил, но
аз го помня. Помня го,
защото още тогава разбрах
какъв голям човек си, Стенли
Или “бат Стел”, както съм ти казвал през годините. Въпреки че беше доста млад тогава, сега си давам сметка колко си бил надраснал годините си. Винаги готов да помогне на по-младите - и така през цялото време и до днес. Това твое качество, прибавено към всички твои останали и към таланта ти, те направиха световноизвестен и обичан. И двамата знаем, че само талант не е достатъчен.
Виждах как тренираше с ентусиазъм и усмивка и как това се предаваше на околните. Но нещото, което ме впечатляваше най-много, беше начинът, по който се трудеше всеки път, щом стъпеше на терена. Без значение дали за тренировка, или мач. Винаги се раздаваше повече от всеки друг и винаги беше най-потен от всички :))) Окуражаваше при грешка, но ако някой се пестеше, тогава повишаваше тон. Знам го, защото аз съм бил доста пъти един от тези Някои:)))
Познаваше ме достатъчно, да знаеш как тренирам, но не ми се разминаваше, ако се пазех твърде много. Повишавали сме си тон, но извън терена всичко се забравяше. Това ни зареждаше. Това ни мотивираше. Ние бяхме професионалисти и никога не се сърдехме на нещо, казано по-остро. Всичко беше в името на победата и качеството на играта. Може би затова успяхме. Винаги ми беше приятно да играя срещу теб, защото обичам да играя срещу най-добрите. Винаги съм излизал с усмивка срещу един добър приятел и голям футболист. Можех ли да не се усмихвам?:)) А когато играехме в един отбор, не ни трябваше да говорим много. Разбирахме се. Казват, че добрите футболисти се разбират с поглед. Така е... :)))) Едно от нещата, които ме радваха, беше, че ти ме познаваш. Знаеше какъв съм - не говоря много, но ако имам какво да кажа, го казвам.
И когато ми се обади с онази новина… това беше момент, в който наистина не знаех какво да кажа. Но когато се видяхме у вас, после в болницата, когато се чувахме, разбрах едно - че дори това не може да ти се опре. Начинът, по който се държеше и по който пребори болестта - това е същият онзи хъс, с който преборваше и противниците на терена.
Когато се оттегли от футбола,
беше тъжен ден за всички.
А за мен беше ужасен!
Повече нямаше да можем да се съревноваваме в официален двубой и дори в приятелско мачле. Нямаше да мога да видя как газиш противника и да се усмихвам от кеф. Но всичко това е на заден план - ти спечели най-важната битка в живота си и имаш любовта на семейството си. Ти беше и оставаш лидер, който обединява и вдъхновява. Във всички отбори, в които си бил. Ти беше капитан за пример.
И винаги ще останеш такъв.
Нашият капитан.
10 години са много време. Чудя се дали не са и повече. Не знам, никога не съм бил фен на статистиките. Важното е, че 8, 10 или 11 години е много дълго време да прекараш с някого в една стая. По лагери. Преди мачове. На турнета с националния отбор. После защо сме се разбирали толкова добре на терена :))) Беше невъзможно да е обратното. Прекарвахме повече време заедно, отколкото с жените си :))))
Той беше много бърз
и експлозивен,
а аз... по-бавен :))) Трябваше само да му пусна топката в коридор, да се позиционирам в полето и той ще ме намери с центриране. Формула, която работеше ефективно дълго време. И от която изпитвах огромно удоволствие. Сигурно половината голове, които съм вкарал за националния, са били след негови подавания. А ако питате него - повече от половината :))) Винаги спорим по тази тема :))) Разбира се, че става въпрос за другия батко :)))) Мартин Петров.
Винаги се усмихвам като си спомня за времето, прекарано с теб по лагери, на тренировки, по време и след мачове. Когато сме играели един срещу друг. За начина, по който се подготвяше преди мач. Съсредоточаването, концентрацията, всичко в името на по-доброто представяне и в името на победата. Когато пристигнах в ЦСКА, ти точно заминаваше за "Сервет", готвеше се сам на Панчарево, по специална програма. Един ден бях отишъл по-рано и те видях как тренираш. Трудеше се здраво, въпреки че го правеше сам. Можеше да се отпуснеш, можеше по-леко да го даваш. Но не. Ти тренираше, както винаги си тренирал. И впоследствие правеше винаги така. На 100%. С хъс и желание да успееш, да бъдеш един от най-добрите. Точно по това си приличате със Стилян. И двамата сте родени професионалисти.
А ти какъв професионалист беше само!
Винаги готов за тренировка, винаги готов за мач. В Германия и Англия се радвах всеки път, когато излизахме един срещу друг. Защото имах възможност да премеря сили с един от най-добрите футболисти на България. Какво по-хубаво? Това ми липсва, откакто спря да играеш...
Подготовката ти за мач е качество, което съм виждал у твърде малко футболисти. И е присъщо само на големите. Това е нещо, на което винаги съм се радвал и възхищавал. В националния и ти беше лидер и един от тези, които помагаха на по-младите. Дори не ти трябваше да говориш много - стигаше да те гледат как тренираш, за да правят и те същото и да искат да успеят. Върху мен имаше такъв ефект. Въпреки че не съм ти го признавал :))) Преди мачовете на националния
лягаше по-рано, за да си свеж
на другия ден, а аз
постоянно ти мрънках
да поседим още малко,
да поговорим, да се посмеем. Ти ми казваше по свой начин, че трябва да сме готови за утре, че трябва да сме професионалисти и за пример. Запомних го и се стараех да го правя винаги. Хъсът ти за победа и желанието, с което излизаше да играеш за клубните отбори, са все неща, които бяха оценени от фенове, ръководители и колеги. В националния... там издигаше това желание и този хъс на съвсем друго ниво и се раздаваше на max. Дори само за това всички трябва да ти кажат голямо благодаря! Но най-хубави моменти за мен остават тези, когато играехме един до друг, рамо до рамо. Когато само с поглед се разбирахме и знаех къде искаш да ти подам топката. Нямаше нужда от думи. Както правят добрите футболисти :)))))
Когато поглеждах наляво там беше ти, а когато погледнех назад, там беше Стан. Едни от най-добрите, с които съм играл. Беше удоволствие!
За да завърша ще кажа, че реших да напиша това писмо, защото мъжете сме известни с трудността да изразяваме емоции. Ще си спестя изчервяването и неудобството на всички нас, ако го кажа лично :))))
Сега, когато и аз вървя към края на кариерата си, пиша всичко това като фен. Може би трябваше да го направя по-рано. Може би просто ми беше припомнено, че забравяме много често да кажем благодаря и да покажем уважение на хората, които заслужават. Но го правя от сърце! Нямахме късмет да играем рамо до рамо в клубен отбор, но имах щастието да го направим в националния. Беше удоволствие. Имате уважението ми.
И ви благодаря!
За това, което научих,
и затова, че бяхме като
братя в победи и загуби,
на терена и извън него. И сега, въпреки че сме разпръснати по света, оставаме приятели.
Другия път, като се чуем или видим, ще бъде малко неловко, но ще е забавно. Както винаги е било :))))
