Монтана загуби от Хасково със 78:92 финалната среща в тазгодишното издание от турнира за Купата на България по баскетбол. Новият носител на трофея, който игра в собствената си зала, стигна до успеха в мача в последната четвърт, в която направи силна серия от 11-0. До тогава двубоят бе равностоен като и двата отбора непрекъснато си разменяха водачеството. Домакините спечелиха и борбата под двата коша, което се оказа решаващо за победата им. Челси Лий завърши с дабъл-дабъл 30 точки и 18 борби, Уолтия Рол с 10 т. и 14 борби. Силен мач за Хасково направи и капитанката на отбора Виолина Кочева, която вкара 22 точки, 9 от които от далечно разстояние. За Монтана Шарел Алън и Христина Иванова се  отличиха с по 14 т., Димана Макариева добави 12 т. След края на мача ст. треньорът на монтанския тим Стефан Михайлов обвини съдиите, че ръководили двубоя в полза на Хасково. В спор за бронзовите медали Берое (Стара Загора) надигра категорично Нефтохимик (Бургас) с  82:56.
Хасково – Монтана 92:78 (21:18, 22:20, 21:21, 28:19)

Хасково: Виолина Кочева-кап. 22, Радостина Димитрова 16, Уолтия Рол 10, Катерина Рудева, Челси Лий 30 (Дженифър О’Нийл 14, Деляна Коева). Треньор: Елена Станкова.

Монтана: Виктория Стойчева 7, Шарел Алън 14, Цветомира Шаренкапова 6, Димана Макариева 12, Лиза Бърджис 6 (Христина Иванова 14, Радостина Димитрова 10, Даниела Петева 9). Треньор: Стефан Михайлов.

Съдии: Владимир Цеков, Мирослав Томов,Светлана Стоянова.

Зала: „Дружба”-1100 зрители.

Опълченците на Шипка

Иван Вазов, 11 август 1877 година

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!